Съгласно разпоредбата  на чл. 55а, ал. 2 от Закона за здравното осигуряванеНационалната здравноосигурителна каса не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ в полза на здравно осигурените лица, в случаите, в които тази помощ е предоставена от лечебно заведение, което вече е достигнало уговорения в индивидуалния му договор с НЗОК (или съответната РЗОК) обем.

Във връзка с тези „лимити“ на стойността на разходите за оказване на медицинска помощ, които се изплащат от НЗОК на лечебните заведения като изпълнители на медицинска помощ възникнаха спорове.

Практиката на първоинстанционните и въззивните съдилища първоначално беше противоречива при решаване на въпроса дължи ли НЗОК заплащане на лечебните заведения на сумите, които надхвърлят лимитите. Впоследствие практиката се стабилизира в смисъл, че надлимитните дейности подлежат на заплащане.

С решение № 6 от 11 април 2024 г. Конституционният съд окончателно обяви за противоконституционна обсъжданата разпоредба на чл. 55а, ал. 2 от Закона за здравното осигуряване. Според Конституционния съд „Въвеждането на лимити на отделните лечебни заведения не може да намали броя на пациентите (и разходите за лечението им), а само ги пренасочва от едно лечебно заведение, което е изчерпало определения му административно лимит към друго, което не е. Ето защо лимитите на извършваната от изпълнителите на медицинска помощ дейност не представляват мярка, която води до ограничаване разходите на НЗОК или до тяхното по-добро планиране. Препятстването на възможността за достъпна медицинска помощ чрез такава законодателна мярка, като оспорената с настоящото производство, надхвърля социално потребното и обществено оправданото ѝ конституционно обвързване с правото на здравно осигуряване на всеки гражданин.“